Екатерина Василева (1850, Плоещ, Румъния – 1926, Париж, Франция) е книжовник, принадлежаща на две национални традиции – румънската и българската. Активно участва в културната дейност на българската диаспора в Румъния, заедно със съпруга си Михаил Василев са сред учредителите на Българското книжовно дружество в Браила. За българската публика творчеството ѝ до голяма степен остава непознато, тъй като тя пише на румънски и френски. Авторка е на поеми, стихотворения и няколко дописки. Оставя и една мемоарна книга, написана на френски език и издадена в Париж през 1923 г. Почти сто години по-късно сега спомените й за първи път излизат в пълен превод на български. За пръв път се публикува и преводът от румънски на стихотворенията, включени в тях, които разкриват нови страни от светоусещането на авторката: тъга по родината, скръб по рано починалия съпруг, дори една философско-религиозна нагласа.

Проф. П. Динеков един от най-известните български учени хуманитаристи на ХХ в., който има свое собствено място в българската наука и култура. Архивното му наследство е добре описано и проучено. Затова откриването на голям масив необработена полска кореспонденция в личния му фонд 1987К в ЦДА се превърна в своеобразно културно събитие. Става въпрос за писма, адресирани до П. Динеков от полски учени и интелектуалци от различни хуманитарни направления. С настоящата статия представям работата си по проекта „Дигитален справочник на кирило-методиевското научно наследство“ (в рамките на проекта КИРИЛОМЕТОДИКОН), за който подготвям раздела „Полски филолози, интелектуалци, научни и културни институции в кореспонденция с проф. П. Динеков (30-те – 90-те г. на ХХ в.)“. Целта на моята работа е да станат видими интелектуалните процеси, причислили нашата интелигенция към европейската в посочените десетилетия.

Настоящото изследване е ориентирано към проучването на ранносредновековните хладни клинови оръжия (мечове, саби и бойни ножове) на Балканите според информацията, която черпим от художествените извори (миниатюри от ръкописи, скулптурни релефи, гравюри върху археологически находки, изображения върху паметници на ювелирното изкуство, торевтиката и др.). Особено внимание се обръща и на проблемите, свързани с актуалността на въоръжението, представено в ранносредновековните художествени паметници. Също така се повдига въпросът за реалистичността на изобразените оръжия и доколко художествените изображения биха могли да служат като извор за изследването на различните видове и типове въоръжение.

Писмените извори и интердисциплинарните изследвания предоставят доказателства за съществуването на особености в диетата на древното тракийското общество, включващи въздържанието за ограничен период от време или пълната забрана за консумация на отделни категории храни. В дадени случаи документираните хранителни табута чертаят граница между обикновеното население и малки изолирани групи, които имат привилегията да се хранят различно. Съществуващите специални диетични режими у траките и техните съседи – гърци и скити, биха могли да бъдат разгледани дори като етноразграничителен маркер за отделните народи от Балканите.

Статията разглежда нарастващото влияние на неправителствените организации (НПО) и включването им в различни активности на международно, европейско и национално ниво. Все по-често НПО-та са важен фактор в законодателните процеси, във взимането на решения както и/или участват активно в инициативи в сферата на културното наследство. По-специално се разглежда тяхната роля в неформалното образование като алтернативна форма на обучение, свързана с опазването на нематериалното културно наследство. Представят се добри практики и партньорства на различни културни институции и НПО-та от България и чужбина.

Посочвайки общност и базови разлики между нематериално и движимо културно наследство, текстът ги интерпретира в три основни и взаимосвързани плана: опазване, устойчиво развитие, социализация. Обръща се внимание на връзката опазване-устойчиво развитие-социализация. Посочени са национални и международни нормативни документи, посветени на тази проблематика