Петрова, М. (2026). Природни местообитания в защитена зона „Твърдишка планина“. Е-списание „Географ“, 10, 136–151. https://drive.google.com/file/d/1Rc4p6oWPD0cDylY7HzWo17SPuCubozpq/view
ПЕТРОВА, Мария (2026). Природни местообитания в защитена зона „Твърдишка планина“. Е-списание „Географ“. № 10, с. 136–151. Достъпно от: https://drive.google.com/file/d/1Rc4p6oWPD0cDylY7HzWo17SPuCubozpq/view
Статията разглежда развитието на златарството в Северна България през XIX век като част от традиционните занаяти и художественото наследство на региона. В нея се анализира запазването на техниките и орнаментите, предавани от поколение на поколение, както и влиянието както на ориенталското, така и на западноевропейското бижутерско изкуство. Основните центрове на златарството са били Видин, Чипровци, Враца, Ловеч, Търново, Габрово, Шумен, Лом, Тетевен и Свищов. Опитни занаятчии, организирани в гилдии, са изработвали традиционни бижута (катарами, гривни, колиета, обици и др.) и църковни предмети. Техники като леене, гравиране, коване и филигран са останали до голяма степен непроменени от Средновековието насам. Налице е ясна приемственост между стиловете на бижутерията от Средновековието и от периода на Възраждането. Занаятът процъфтява успоредно с икономическия подем по време на Българското национално възраждане. Уменията се предават предимно в рамките на семействата, като уставите на гилдиите регулират обучението и броя на работилниците. Към края на XIX и началото на XX век обаче възходът на европейската мода води до упадъка на много традиционни златарски работилници.